Когато за първи път стъпих в Сиракуза, следобедът преваляваше и жегата бавно отстъпваше тесните каменните улици на туристите, които излизаха за предвечерна разходка. Тесните улици са, разбира се, в Ортиджа. 
Това е островът, приютил стария град на Сиракуза и преди да попадне там, човек си представя обичайното – артефакти от времето на Архимед, крепости, музеи, сувенири. Получава много повече – усмихнати хора, атрактивни магазинчета, джаз от отворените прозорци и изненади зад всеки ъгъл.
Музеите в Сиракуза все пак са доста и все още съжалявам, че не успях да видя музея на марионетките със съответния му театър. Има още музеи на папируса, на киното, както и музей, посветен на Архимед и Леонардо.
Повече от музеите в Ортиджа са само църквите. Две от тях са задължителни – строгата и внушителна катедрала, чийто кораб (неф) извиква представа за кораб, с който хората биха се спасили при бедствие. Катедралата е построена върху гръцки храм и още могат да се видят дорийски колони, после е била и византийска базилика.
В съседство е скромната църква „Санта Лучия“, която пази една от най-известните картини на Караваджо „Погребението на Санта Лучия“. Караваджо, макар да не си личи по произведенията му, постоянно е имал неприятности (скандали, дори обвинения в содомия) и е бил принуден да се укрива в Сицилия, преследван от властите в Рим по обвинение в убийство, както и от малтийските рицари заради свади. Картината, както повечето от този период, е мрачна и експресивна и има малко общо с ярките изображения на пълнокръвни младежи, рисувани в Рим. Между катедралата и „Санта Лучия“ е входът за подземията на Сиракуза.
Катедралата е почти в самия център на острова, на равни отстояния от другите две отправни точки – останките от храма на Аполон, които са почти до моста, свързващ Ортиджа с новия град, и Кастело Маниаче в изострения край на острова. Храмът от 6 век се смята за един от най-старите, ако не и най-стария дорийски храм в света, като след идването на сарацините е бил превърнат в джамия.
Крепостта е построена през 13 век по нареждане на императора на Свещената Римска империя Фридрих ІІ и е посветена на византийския военноначалник Георги Маниаче, който през 11 век разбил войските на сиракузкия емир Абдула и отвоювал града за византийците (но за кратко). Крепостта сега е казарма и не може да се посети. Можете да я огледате откъм Museo Nazionale Di Palazzo Bellomo (вход за галерията 8 евро).
Островът може да се раздели условно на две. Западната половина е по-лъскава и по-туристическа. Ако тръгнете от крепостта по крайбрежната, ще минете покрай извора на Аретуза (носи името на нимфата), а в близост са най-големите магнолии, които някога съм виждала. Крайбрежната е много приятна и въпреки дългата редица заведения я запомних като място за съзерцаниe. Намерете си отрано пейка край яхтите и се посветете на бавното изпращане на деня.
А го посрещнете на изток, където са тесните улици с често неподдържани сгради, за които никога не е сигурно къде водят. Прането, проснато на показ, е честа гледка.
Най-голямата атракция тук е пазарът на Ортижда, предлагащ цялото великолепие на юга – от екзотични подправки до характерните лимоненожълти пъпеши. Плюс продавачите, които подмамват посетителите, хвалейки високо стоката си на местния диалект (зная, че викат на диалект, защото го прочетох някъде).
Извън острова Сиракуза е почти обикновен сицилиански град, потънал в (ако не греша) олеандри . Почти на всеки ъгъл се продават плодове директно от каросерията на малки камиончета.
И, разбира се, с древни останки, струпани около Археологическия парк Неаполис (билет 10 евро). Той и околностите му, общо взето, са мрачно място, но минават за задължителна спирка. Затова накратко. Основната забележителност е ухото на Дионисий, изкуствена пещера с характерна форма, в която се твърди, че тиранинът Дионисий е държал затворниците и е подслушвал разговорите им. Названието „ухото“ се дължи и на необикновеното ехо. Зловещи са грамадните каменоломни Латомиа дел Парадизо, където са погребани множество роби. Срутване на земни пластове е допринесло за избуялата растителност на това странно място. В близост са гръцкият театър и римски амфитеатър, а малко на изток са катакомбите Catacomba di San Giovanni и още едни катакомби.
На Архимед, най-важния жител на Сиракуза, е посветен отделен музей – Технопаркът, който се намира близо до Неапола, в северозападната част. Там са изложени някои от прочутите му изобретения като водния винт, военни съоръжения и др. В новия град е и археологическият музей Paolo Orsi, който не успях да видя, а трябваше.
Светилището „Мадона на сълзите“ e причудлива модернистична църква, която се вижда отдалеч, но не си струва отбивката, за да се разгледа отвътре.
Има още една лотомия в североизточния край на града – Latomia dei Cappuccini, където пленените атински войници са били заставени да дълбаят скалите, докато умрат. Бях планирала да я разгледам, но се оказа отдалечена. Всичко това е описано в който и да е справочник или например в този сайт – https://www.secretsiracusa.it.
Изобщо Сиракуза е смесица от реликви на античния свят, типично италианското боготворене на ежедневната красота плюс ориенталска екзотика и това се вижда не само на обозначените за туристи места.
Достига се за около час и половина с автобусите Interbus, които тръгват от гарата в Катания.