Дори ако не сте били в Гимараеш, най-вероятно знаете, че градчето има отношение към основаването на португалското кралство и е бивша европейска столица на културата. Това са достатъчни основания да предприемете еднодневна екскурзия от Порто, но те пропускат най-важното – атмосферата. Спокоен и пъстър, Гимараеш не прилича на нито едно друго място по света, сигурна съм.
Дворецът и замъкът
И понеже историята на Португалия не ни е много позната, Гимараеш е откритие за любопитните, на които са омръзнали повтарящите се сюжети и мотиви.
Дворецът на дуковете на Браганса е абсолютно задължителен за тях, докато крепостта може и да се пропусне. Но като се има предвид, че са един до друг и се предлага комбиниран билет – не ви съветвам (още повече, че усилено инсталираха мултимедия във вътрешната кула и може би и замъкът ще стане доста информативно място).
Отдалеч дворецът може и да не ви се стори интересен – строга, но не мрачна крепост с необичайни високи комини, съчетаваща камък (гранит, поправя ме приятел) и дърво. Сградата е била използвана за кратко до 16 век, после е изоставена и разграбена и възстановена през миналия век – както твърдят от музея, в оригиналния вид. Това е дворецът на Афонсу, незаконният син на крал Жоау І и първи херцог на Браганса, който го е построил по време на втория си брак с Констанса. Самият крал е бил от Ависката династия, а династията Браганса, тръгнала от незаконния му син, по-късно, след 17 век дава кралете на Португалия и някои императори на Бразилия – ако се интересувате от оплетените семейни и исторически връзки.
Вторият етаж на двореца сега се използва от президентството, а част от комплекса е предназначена за културни прояви.
Музеят е на първия етаж и в него ще видите балната зала, залата на изгубените стъпки, спалните на херцога и херцогинята. Любопитно е навсякъде, особено колекцията от хладни оръжия и килимите (или гоблените, не зная как е по-правилно в случая). В голямата зала има впечатляващ дървен таван, който малко напомня този от Уиндзор (но без гербовете).
Като цяло мястото е такова, че те кара да се оглеждаш за рицарите на кръглата маса, въпреки че нито масата е кръгла, нито периодът е този. Най-много ме впечатли параклисът, който е вграден в една от стените на двореца. Лишен е от пищността на разпространения по тези места мануелин или на барока и е неочаквано уютен.
Замъкът е типична романска крепост, която се вижда отдалеч. Билетът важи за кулата, достъпът до двора е свободен. Катеренето нагоре си струва заради гледката към университета и целия град, включително новата му част. Нека уточня, че Гимараеш не е толкова малък, колкото изглежда от ниското – над 50 000 души (почти колкото Враца).
Замъкът, разбира се, е доста по-стар от двореца – от 10 век, когато тук е имало васално на Испания графство, наречено Португале. Тогава овдовялата графиня Мумадона Диаш поема управлението на областта и основава в долната част на Гимараеш (тогава се е наричал Вимаранеш) манастира Санта Мария (около 950 г.), а на високата част, замък (между 950 и 957). Първоначалната задача на замъка е била да пази манастира.
А после, в началото на 12 век в този замък се ражда Афонсу Енрике, наследник на графството. Близо до замъка е параклисът Св. Мигел, където е бил кръстен бъдещият първи крал на Португалия. Именно той успява да прогони маврите и ги побеждава през 1128 г. (Мястото на битката е на север, до Сао Туркато – за тези, които пътуват с кола) Оттук и определението на Гимараеш като люлка на Португалия. За целите на реконкистата, управлението е преместено в Коимбра в 1129 г., а 10 години по-късно, Афонсу става крал на Португалия, когато страната получава независимост от Кастилия.
От самия манастир е останало много малко – почти само църквата, но както признават справочниците, тя е претърпяла доста промени. Намира се до Ларго ди Оливейра, площадът, който е един от символите на Гимараеш. Познава се по това, че там се тълпят всички туристи. Не ме впечатли колкото капелата в двореца.
Повече ми хареса църквата Nossа Senhora do Carmo. Тъй бях настроена за дълга разходка, времето не достигна да видя музея на примитивните съвременни изкуства (между „Праса да Оливейра“ и „Праса дьо Сантяго“), както и обещаващия музей „Алберто Сампайо“.
Хора и улици
Гимараеш е преди всичко място за безгрижие и шляене, от което човек си тръгва със съжаление.
Мнозина не идват тук не заради замъка и музеите, а заради сладостните разходки по тесните улици, където времето е спряло преди няколко века. Е, не съвсем. Всички блага на съвремието, включително зони с безплатен WiFi са на разположение. От годината на културната столица са останали открита сцена и добри традиции. Когато бях в Гимараеш предстоеше концерт на Мариза, днес, когато погледнах отново афиша, видях, че има концерт на Анна Моура. Не е зле за малък град.
Освен това зад всеки ъгъл ви очакват ресторантчета, кафенета, от които се носи фадо, магазини за сувенири и много симпатични детски играчки. Почти всяка къща се е накиприла като мома за неделна служба – дискретно, но достатъчно, за да я забележат.
По-богатите ви впечатляват с пищни стени, украсени с азулезуш, останалите просто са били креативни.
В един момент човек се чувства като търсач на съкровища, зарязва картата и телефона и бърза да навлезе по-навътре. А там чакат изненади, като скритите зад капаци параклиси с дървени статуи на Христос и Дева Мария или малките работилници на местните майстори.
Може би нищо от това няма да ви накара да ахнете, няма да ви плени от първи поглед. Гимараеш не е такова място. Той ще ви се разкрие на малки стъпки, докато неусетно разберете, че сте влюбени завинаги.