Юлийските Алпи в Словения – запознанството с тях е незабравимо. Започваш да се питаш, дали не си вече под влиянието на първата фаза на височинната болест – еуфорията. Само дето не е чак толкова високо – ще ви заведа до първенеца на Словения вр. Триглав, а той със своите 2864 м. е дори по-нисък от нашите най-високи върхове.
[floated align=“right“]
Via ferrata
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Железният път (на италиански: via ferrata, мн.ч. vie ferrate), срещано и като Пътят на желязото (via ferra), е система от метални въжета, въжени мостове, стълби и парапети, която позволява преодоляването на трудно достъпни скални терени.
Този тип спортни съоръжения са подходящи за всички любители на планината, желаещи да опитат удоволствието от скалното катерене, без да имат специална подготовка. Изграждат се на лесни за достигане терени и в близост до населено място и обикновено ползването на изградените маршрути е безплатно.
Изградени са маршрути във Франция, Германия,
Италия, Австрия, Словения,
Испания, и на други места по света, в това число и в България.
[/floated]
Но кой ти мисли за метрите, когато е омагьосан от местната виа ферата! И не само от красивите гледки. Красиви са и нашите планини. Тук е красиво по алпийски. С цялата сурова и респектираща прелест на отвесните скални стени и пропастите. И с адреналинената тръпка от продължителното катерене. Имахме късмет, че ни обгърна мъгла. В моментите, когато се вдигаше, гледането надолу предизвикваше лека пърхане на пеперуди в корема, и благодарност към словенците. Признавам им го! Така добре са си подредили и държавата, и планината, че бихме могли много да научим от тях. Майтапехме се помежду си, че дори камъните в реката и кравите по пасищата им са изрядно измити. Всичко е толкова спретнато и приветливо, сякаш е излязло от детска илюстрована книжка.
В нашия случай книжката е за деца, които нямат никакво намерение някога да се превърнат в „прилични възрастни“. Но пък достатъчно препатили, за да осъзнават всички предимства на един добре поддържан маршрут в планината.
Всеки труден участък е обезопасен. Толкова добре, че успяхме да качим върха в мокро, ръмящо време. Всички местни туристи са с каски, седалки и осигуровки. Ние, естествено, „с глупости не се занимаваме!“. Поради това през цялото време внимавах да не нацеля с камък нечия глава. Каменистите и сипеистите места тук са много и каските са си задължителни, въпреки че ни се размина безпроблемно и без тях. Седалките импровизирахме от въжета и карабинери. Те са по-скоро за увереност. Съвсем възможно е трасето да се премине и без тях. Така перфектно е обезопасено, че не е необходимо нищо повече от добра физическа подготовка и липса на страх от височини. Достатъчно сигурно е дори за деца. Момченцето на долната снимка е на по-малко от 10 години и е вързано между баща си и майка си.
Но нека ви преведа от самото начало. Отправната ни точка е х. Аляджев дом.
Минаваме край това „карабинерче“
И започваме да ахкаме от първите гледки
и цветя, и цветя
Така изглежда началото на трасето
и един от най-сериозните му участъци – почти отвесен
Потапяме се в мъглата
с нейните прелести
Някъде там откриваме и местните, предполагам, дъждовници. Никак не обичат да позират. Така са свикнали да се маскират, че направо се сливат с черната пръст. Този беше „заставен“ да отиде на камъка … Не мисля, че му хареса. От солидарност снимката се разфокусира.
Първите слънчеви проблясъци в мъглата
и зъбери, окъпани в слънце малко след това
Горе е прямката – място, където се събират пътеки и хора на раздумка.
Добре сме с времето и решаваме да отскочим до Дом Валентина Станича
И панорамите, които се откриват от тази хижа.
Хижарите са любезни и гостоприемни. Черпят ни със сандвичи, разкават за цяла побеляла от еделвайси поляна на около час-два от хижата и се опитват да ни убедят да останем да нощуваме при тях. Доста примамливо предложение, но отказваме за да сме на стартова позиция под върха на другата сутрин. Оказва се печелившо решение. Наградени сме с тези гледки:
Самата хижа Триглавски дом се оказва доста удобна и направо огромна. Отново приветливи хора, с които можеш да се разбереш на какъвто език успееш. Изречения, съчетали думи от няколко езика, също вършат работа. Получава се дори и само с български. Срещаме и други български групи тук.
На другата сутрин вали. Мотаем се и се чудим какво да предприемем. Накрая синоптикът на хижата дава решаващия аргумент – „И в следващите дни времето няма да е по-добро…“. Няма смисъл да чакаме, решаваме да опитаме. Скалите са хлъзгави, но не до невъзможност.
След около час и половина сме на върха. Доволни! Много доволни!
Е, трябва и да се слиза. Един съвет от мен. Не избирайте пътеката през гората. Няма нищо общо с горските пътечки, с които сме свикнали. Отново метални колчета, въжета и стъпала. Виа-ферата с много екстри.
А когато свършват, започваме да съжаляваме за тях. Така наречената „пътечка в гората“ е с много скали и хлъзгави участъци – изпитание за преуморените мускули. Връщаме се при колата привечер. Цената за около 3-те хиляди денивелация ще плащаме през следващите дни, когато слизането по стълби ще е „интересно“ преживяване ;). Но то се забравя, а след него се избистря усещането за най-интересния, пълноценен и незабравим момент от отминаващото лято.