Мианмар след изолацията

Мианмар се отвори за света през последните няколко години. Съвсем доскоро в страната нямаше интернет, мобилни телефони и банкомати, а турист можеше да извади виза само ако има договор с някой от туроператорите в страната, всички близки до военната хунта.

Ситуацията се променя бързо, сега банкомати  могат да се намерят включително в свещените храмове, а местните жители умират да се снимат със смартфоните си. Страната остава изключително бедна. БВП е по-скоро на нивото на африканските, отколкото на азиатски държави. Над един милион души работят в съседен Тайланд, който е изключително богата държава в сравнение с Мианмар (някогашната Бирма).

Виза вече се получава след кандидатстване по интернет и плащане на 30 долара. При мен одобрението стана за 10 часа. Полети на всякакви компании има от доста места по света (лично аз взех полет от Сингапур), като най-големият град и бивша столица Янгон и Мандалай са с международните летища. Транспортът в рамките на страната също е евтин и удобен. Местната валута е кият, като може да се сменя на много места, а най-изгодните курсове са на улицата. Доларът също е уважавана валута и на много места може да се пазарува директно с нея.

Мианмар

Празникът на водата

Мианмар, пагоди

Янгон

Мианмар

Теленор е добре представен

Бирма

Соларни панели

birma2

Страната е доста бедна

Мианмар

Най-голямата книга

Мианмар

Малки бели ступи съставят книгата

nyanmar

Мианмар

Мианмар

С влак в Бирма

Кацането ми първата вечер беше леко стресиращо. Тъй като бях огладнял след полета реших да се поразходя из улиците на Янгон. Хотелът ми беше близо до Суле пагода, където новогодишният купон (15 април) беше в разгара си. Голяма сцена и отвсякъде те пръскат с вода според местните традиции – не е толкова лошо при 40 градусова жега. За съжаление, обаче всички магазини бяха затворени, а още не се бях приспособил към уличната храна (изглеждаше странна и мръсна). Поне два плъха се мотаеха около сергиите. В крайна сметка взех нещо дребно и се потопих във водния купон.

Основна цел през следващия ден беше Шведагон пагода – най-големият храм в Янгон. Проблемът е, че вътре в комплекса трябва да се разхождаш бос, което при жегата не беше приятно дори и за местните. Общо взето, притичвахме от една сянка към друга. Разликата с другите будистки храмове може би са монасите, които постоянно искат да се снимат с чуждите туристи (вместо да е обратното) и си правеха селфита нонстоп. Това всъщност се отнася за всички граждани на Бирма. След като се съгласиш да се снимаш с тях, ти връщат жеста.

Да се върнем към фестивала на водата. Докато си ходиш по улицата, те заливат отвсякъде. С маркучи от съседните сгради, с легени от терасите, с водни пистолети… А младежи, натоварени на камиони, обикалят града с единствената цел да бъдат опръскани колкото се може повече. Затова си вземете евтини дрехи, ако ще посетите Мианмар за тяхната Нова година.

Самолетът до Мандалай беше песен – 50-минутен полет. Летището е на 45 км от града, микробусът струваше 5-6 долара, добра организация на трансфера. Градът се намира в златния триъгълник – основен производител на суровина за хероин навремето. Сега се занимават с производство на ром от захарна тръстика. Дворецът на последния крал на Бирма (преди да бъдат завладени от англичаните) се намира  там. Представлява квадратна крепост, едната й страна е около 2 км дълга, оградена отвсякъде с вода. Вътре не е нещо особено, повечето сгради са възстановени преди 20-ина години след като са били разрушени от японски бомбардировки през Втората световна война.

Mandalay Hill от източната страна на двореца е с една идея по-интересен. До него се намира и най-голямата книга в света. Малки бели ступи (вид будистка постройка), във всяка от които е разположен камък с откъси от книга на/за Буда.

Тъй като имах 3 дни в Мандалай, през единия се отбих до град Пиолин, известен с колониалната си архитектура и ботаническа градина. Паркът наистина е съвсем различен от всичко останало в Мианмар. Сградите напомняха на тези в Янгон, част от тях са пригодени за хотели. Връщането с влак също беше забележително. 68 километра по разписание се вземат за 5 часа. Билетът за първа класа струваше 1 долар. Очевидно нито железният път, нито влакът се поддържат добре, клатенето беше неописуемо. Репликата „Получихме независимост прекалено рано“ я чух няколко пъти. Наистина човек има чувството, че всичко преди 60 години е било доста стегнато.

Организацията на движението по пътищата е уникално за света. Движението става както е у нас, от дясно. На всички автомобили обаче мястото на шофьора е от обратната страна. Не знам как не ги затруднява. Основната магистрала Мандалай-Янгон пък е с кръгови движения. Отвреме-навреме виждаш как мотористи карат срещу движението без някой да се притеснява, колела, впрягове, всичко.
Вторият ден наех един мотоциклетист да ме разходи из околностите на Мандалай. Мостът в Амарапура наистина си заслужава, както и храмовете в района.

Накрая на пътуването толкова ми беше писнало от пагоди, че въобще не съжалявах, че изпуснах основната забележителност на Мианмар – Баган. Отбихме се да хапнем в едно селско семейство, така че получих представа и от тамошния бит.

Всяка къща е оборудвана с фотоволтаични панели по някаква правителствена програма. Ядат каквото има, но пък всички са позитивни и усмихнати.

Още от Владислав Панев

Ключови думи за този текст

1 коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Мечтай. Подготви се. Иди и виж. Разкажи